Заедно сме на поляната пред дома ми. Поглеждаме на север, където се виждат два от шестте хълма в моя град. Някога е имало дори седем хълма, но един от тях е бил унищожен за паваж... - казвам аз, а ти се усмихваш.
Левият хълм е Джендем тепе, или Младежкия хълм. Той е най-високият...
По-малкият отдясно е Бунарджика, или просто Альоша...
Знаеш ли... Мисля че съм виждал Альоша в сънищата си!
Той беше по-малък от истинския Альоша, но имаше златни доспехи.
Обръщаме се надясно и виждаш част от огромната крепост, в която живея. Да, виждаш и гората пред нея. ;-)
- Модернистична крепост?! - изричаш ти със съмнение в гласа.
- Не знам... Всъщност я наричаме просто блок... ;-) - отговарям аз и намигам.
Обръщаме се повече. Сега можеш да видиш терасата и прозореца на дома ми. Необходимо е просто да можеш да видиш през тъмното дърво по средата... ;-)
- Някой ден може да идем до Родопите. Те са съвсем наблизо и са много красиви.
Знаеш ли, сънувал съм и това място! - възкликвам аз. - или поне беше много подобно. Имаше подобни "острови" с дървета и пейки между двете платна, точно както тук... И ти беше там. Това откровение те разсмива, а твоят смях изписва усмивка и на моето лице.
- Нарече нещото между двете платна "остров", нали? - казваш ти.
- Ахм...
- Тогава защо да не отплаваме на другия бряг? Няма ли лодки наоколо? ;-)
- Разбира се, че има...
Качваме се на една лодка и отплаваме към другия остров...
Ето ни на другия бряг! ;-) След като слязохме от лодката ми направи впечатление, че островът прилича на кораб...
Монетата реши да идем в двора на моето училище, където да ти покажа гледка, която не може да се види от никъде другаде...
Тук може да поиграем и малко баскетбол. - казвам аз, защото си спомням че има игрище. - Играеш ли? - питам аз, и в същия момент се сещам, че е ваканция и че нямаме топка с нас.
- Хе-хе...
- Ще намерим магазин!
- В неделя следобяд?... - недоверчиво питаш ти.
- Забравих кой ден сме...
- Стига де! - огромна усмивка светва на лицето ти. - Винаги можем да поиграем баскетбол...
- Разбира се. Между другото, вече не уча тук...
- Знам.
- Все още обичам изгледа от стълбите пред кафето, обаче.
- Харесва ли ти? - питам аз.- Да, но без тези сиви стълби...
Казваш ти и правиш снимка с твоя фотоапарат.
Правя подобна с моя.- Права си. Само синьо и зелено. Толкова е приятно за окото...
- Искаш да кажеш, че не виждаш облаците на небето, нали?- усмихваш се ти, и намигаш закачливо... ;-)
Аз обаче осъзнавам, че наистина не виждам облаците...
Наслаждаваме се на прекрасната гледка за известно време, един до друг, когато ти най-неочаквано прекъсваш идилията.
- Трябва да вървим...
- Tолкова бързо?! - протестирам аз. - Хубаво е тук... От тази гледна точка...
От тази гледна точка към... всичко...
- Няма значение... Трябва да вървим... - повтаряш ти. - Наистина гледната точка е прекрасна, но има още много гледни точки, които не са чак толкова хубави...
- Представи си тази гледка през есента, когато листата ще започнат да падат. Всичко наоколо ще бъде червено... И жълто... И оранжево... И кавяво...
- И черно... - добавяш ти.
- И ще бъде така бяло през зимата, когато дърветата и хълмът ще бъдат покрити с дебел сняг...
Тръгваме обратно. Необходимо е да видим и други гледни точки...
Скоро се озоваваме на място, където съм бил хиляди пъти.
- От тук хващах автобусът за вкъщи.- Хубаво... - казваш отегчено, докато ме гледаш в очите. Моите се реят в далечината.
Гледам към нещо, което кара лицето ми да се изкривява. Ти си мислиш, че се лигавя, и започваш да правиш невероятно смешни лица срещу ми. Започвам да се кикотя. Ти също се разсмиваш.
Неприятното нещо обаче отново влиза в полезрението ми.
- Погледни към Альоша! Обърнал ни е гръб!
Докато прекрасната усмивка все още е на лицето ти, казваш:- О, да, обърнал ни е гръб... Е, и? Ха-ха...
За разлика от Альоша аз не мога да стоя с каменно лице, когато ти се смееш, и се захилвам отново.
- Не е смешно! Хе-хе-хе... Изглежда Альоша ни е сърдит, защото не го посетихме днес...
- Ха-ха-ха... - Толкова е тъжно - каменното му лице вероятно сега е намръщено! Хе-хе...
- Може би... - казвам аз, с унесен поглед. - Или пък просто е тъжен и не иска да виждаме лицето му...
- Ха-ха-ха... Сигурно!
Слушам гласа ти, гледам гърба на Альоша и си мисля как се чувства той. Как се чувства един сив каменен паметник?... Моля?!...
Поглеждам пак към теб. Искам да видя усмивката ти, която може да ме излекува от всяка тъга.
Но нея вече я няма... Тебе вече те няма...
- Къде си? - питам на висок глас с отчаяна интонация, без въобще да ми пука за хората наоколо, които гледат към мен като към откачен.
Уплашен съм. Оглеждам се наоколо, търсейки те.
Опитвам отново. И отново. И отново...
Безуспешно.
Сякаш си била отнесена от задухалия леден вятър...
Предавам се и заставам неподвижно. Замръзнал като камък. Замръзнал като Альоша.
Отново поглеждам към него.
Небето потъмнява и гръмоносни облаци се задават над каменния ми приятел.
Чувствам болка дълбоко в сърцето си. Сякаш ножове пронизват гърдите ми.
Клепачите ми натежават и се затварят за миг.
Успявам обаче да се преборя и да отворя очите си отново.
Той все още стои там, на хълма; в мрака, който се спуска наоколо, след като ти си отиде.
- Знам какво е изписано на лицето ти, приятелю... - успявам с мъка да произнеса към Альоша. -->
Миг преди да започна да угасвам...
And I feel I'm fading away...
КРАЙ
Альоша и аз
История, текст, снимки и монтаж: Тош
Посветен на... Някого...
|
Коментирай в блога ми
|
Гледайте и следващия сън - по-динамичен и драматичен фоторазказ:
|
Made in Plovdiv, Bulgaria in August 2006. © Tosh